Докато някои, без дори да им мигне окото, раз­стрелват кучета на ули­цата, има и такива, които се замислят, приютя­ват бездомници на четири лапи, при това болни и дори сакати. Фамилията на певеца от Варненската опера Костадин Карабатаков с личните си грижи е направила по-топъл живота на много животни, спасени от ули­цата.

Костадин, съпругата му Веселка и дъщеря им Кристина от години са посветили дома и времето си на четириногите от квартала, известен като Гръцка­та махала. Десетки са животни­те, преминали през дома им за кратко или за по-дълго. Толкова са и историите.

Well already everyone be familiar with that generic levitra for sale found with ease in the Internet. In specific on our website it is full of it. But you forget and constantly you ask.

Всичко започнало още от дет­ството на Костадин и сестра му, които и до днес са съседи и честичко заедно си спомнят прежи­вяванията с домашните и уличните любимци. Днес, след тол­кова години, всеки продължава традицията от детството в соб­ствения си дом. Щом видят без­помощно, изоставено или болно животно, го прибират за лече­ние, без доза страх за собстве­ното си здраве.

Правят го непрекъснато. И сега на терасата им има пациенти лю­бимци, с които се запознавам. От сандък със стъклен прозорец като от истинска къщичка надни­чат два чифта светещи очи. След като домакинът отваря вратичка­та, пухкавите създания внима­телно излизат. Едно от животни­те бавно влачи двете си задни крачета. Костадин му помага да се раздвижи, като придържа зад­ната част на тялото. Обяснява, че котката била блъсната от автомо­бил, при което е получила силен оток на гръбнака и частично се е обездвижила. Той я прибрал, во­дил я на лекар, след което с изве­стна рехабилитация й възвърнал съвсем леко чувствителността. Изобщо не го притеснявало, че трябва да чисти след нея, защо­то животното се изпускало по малка и голяма нужда, не можей­ки да контролира отделителната си система поради парализата. Изобщо не давали и дума да ста­ва за евтаназия, както ги съвет­вали лекари и приятели. И до днес Бебинка, както я наричат, е лю­бим член на семейството. Иначе си имат и домашна котка на име Рико.

Семейството на Костадин с търпение и грижи през годините е възстановявало зрението на полуслепи четириноги. Разкази­те им са пълни с обич към всеки един временен обитател на дома им, който иначе блести от чисто­та. Надяват се да заразят с енту­сиазма си още много хора, за да помагат по един или друг начин на бездомните животни, които често загиват на улицата. Поня­кога дори ги разстрелват.

- Как решихте да се грижите за пострадали животни в дома си?

- През 2009 г. имахме в двора малки котета, от които остана­ха само две. Едното го блъснаха пред блока. Жена ми отиваше до магазина и го видяла. Веднага слязох и го прибрах. Още вечерта започна да си влачи краката. Имаше оток на гръбна­ка. Мислехме, че ще мине, но не. Явно беше се завъртяло под колата. После стана ясно, че има преместен прешлен. Краче­тата му бяха безчувствени, влачеше ги. Решихме да не му пра­вим операция, за да не стане по-зле.

- Каква е историята на по-малкото коте, което от­глеждате?

- Него няколко дни го гонихме под колите. Непрекъснато се измъкваше. Един ден дори ме ухапа. Живеехме в страх, че ще го размаже някоя кола. Веднъж се пъхна в един двигател и се заклещи там. Дойде собственичката, отвори колата и го при­брахме. Донесох го на терасата, то се тресеше от страх. Сега вече е спокойно.

- Все пак не можете да вземете всички бездомни вкъщи...

- Да, така е. Често прибирам животни от улицата, изкъпвам ги, обезпаразитявам ги и ги нося някъде, където няма коли. Автомобилите и хората се оказаха най-големият враг на жи­вотните. Насочвам се предимно към много болни и безпомощ­ни създания.

Прибирам и мъртвите животни от улицата. Защо да ги раз­мазват? Нося ги на едно място, за което дори семейството ми не знае. Не ги хвърлям по контейнери, защото ми е жал. Все пак и те от майка са раждани, не са боклук.

- Спасявали ли сте други животни освен котки?

- Да, една сутрин жена ми стоеше на терасата и видя едно малко чайче да щъка между колите. Веднага отидох и го взех. Занесох го на площада. Там поне птиците могат да се хранят. Някои хора с удоволствие им дават дори цели закуски. Там чайчето го подгониха по-големи птици и то се скри. Вечерта се прибрах от работа и взех малко храна. Намерих го и му дадох. На другия ден дълго го търсих. Обикалях, докато накрая видях, че е паднало в шадравана и се дави. Явно доста време се е борило за живота си и беше омаломощено. Беше юни, но вода­та не беше топла. Приближи се към мен и го извадих. Беше много изтощено. Тръгнах да търся ветеринар, но не открих и го прибрах вкъщи, изсуших го и то взе да подскача по терасата. Имаше проблем с крилцето, но се качваше на перваза. Един ден оттам падна на улицата, но нямаше наранявания. Дадохме го на една организация за защита на дивите животни, която му осигури живот в естествена среда. За съжаление във Варна все още няма къде да се намери място и грижа за безпомощни животни, борещи се отчаяно да оцелеят.