"По городу бродят всякого рода собаки, часто
бросающиеся на проходящих по улицам людей. Прошу, Городской Совет, издав
обязательное постановление, чтобы все, кто имеет собак для своих надобностей,
надели бы им намордники и, объявив, что собаки без намордников подлежат
истреблению, принять в самом скором времени меры, по соглашению с городскм
врачом, к очищению Города от собак, не имеющих хозяев. Губернатор:
Т.Бурмов"
Това предписание до Градския съвет на София е от 1 юни 1879 г.То разпорежда мерки по проблема, изложен в рапорта на градския лекар д-р Шишманов. "Безсайбийни" кучета върлуват из целия град - сигнализира докторът, - а в Пловдив и в някои села от Софийското поле вече има случаи на "побеснение". Лекарят предлага Градският съвет да възложи на "спецерина" г-н Странски да отрови известно количество хляб със стрихнин и после да се възложи на жандармите да го разнесат на нужните места. После пак жандармите да се погрижат, щото "лешовете" да бъдат изхвърлени далеко от града.
Well already everyone know of that generic levitra for sale found with ease in the Internet. In specific on our website it is full of it. But you forget and constantly you ask.
Тодор Бурмов е един от най-образованите и интелектуално издигнати българи по онова време. Освен пръв губернатор на София той е и първи министър-председател на България. Предполагам, че за това разпореждане е задействан целият колективен интелектуален ресурс на градското управление и за времето си (преди 133 години) то е било най-мъдрото. Да не забравяме, че това се случва след война и разорение, страната е пълна с изгорени къщи, както и с напуснати след изселването на десетки хиляди турски семейства имоти. Техните пазачи наистина буквално са останали без дом. Във всеки случай в книжнината за миналото на столицата не съм срещал повече страници по "кучешкия" проблем, ако се изключат някои цветисти описания на прочути софийски месарници със задължителното "дежурно" куче пред входа, запленено от гледката на окачените по ченгелите чейреци. Значи най-добрият приятел на човека не е додявал на столичани като днес - иначе щеше да има следи в мемоарната литература. Дали са го разрешили със стрихнин или по друг начин - в подобно изследване има простор за цяла дисертация.Тогава тази грижа не е стояла тъй, както стои днес.
Още не са били написани нито "Белият зъб", нито "Балкан", нито "Белият Бим, черното ухо", нито другите знаменити творби, опитващи се (за нашето поколение - успешно!) да ни приобщят към света на благородното и предано животно, осъзнаващо човека като приятел, господар, а посегашному и партньор. Това бяха проникновени, дълбоки, понякога и покъртителни творби, които ни завладяваха, окриляха въображението ни, подчертаваха чисто човешките качества, с които писателите задължително надаряваха своите герои: вярност, храброст, своеобразно благородство и доблест ("кучешка доблест" - каквото и да значи това). Последното такова съчинение, което съм прочел, много майсторско впрочем, бе "Верният Руслан" от руснака Георги Владимов по времето на перестройката: за драмата на едно служебно лагерно куче, което опитва да проумее голямата промяна - закриването на тюрмата и освобождаването на затворниците.
За да бъда точен, ще припомня: по Тодор-Живково време все пак имаше една криза между човека и кучето. Управлението на страната бе решило, че недостигът на храни за трапезата се дължи на домашните любимци - несъзнателни граждани ги хранели с месо и месни продукти. Решиха да редуцират броя им - повишиха данъка, ловни дружинки обикаляха из "Младост" и гърмяха кучета без марка за платена такса. Говореше се за сърцераздирателни инциденти: убили животинка пред очите на дете или на самотна старица. Нямаше мощни и гласовити организации за защита на животните като днес, но обществото, неизвестно как, упражни съпротивата си. Властта отстъпи, бързо прекрати безумието. Защо ли?
Кучето беше важен знак в човешкото съзнание, в духовния пейзаж, в ценностния набор. Можеше да се чуе именно това: кучешка преданост, но не и кучешка подлост. Сапиенсът не бе забравил, че в тъмнините на времето именно кучето първо бе застанало до него и бе му казало "Ти си човек". И че когато го е пренесъл в своя свят, вече е поел огромната безсрочна отговорност за него. Мисля, че той още помни това. Но и в България ли?
Имало е място за двамата в пещерата. Днес, под открито небе, не успяваме да се сместим.
Не мога да се сетя някога - също и преди нас - кучето да е разглеждано като напаст (!). Не помня някога хилядолетната ни връзка с него да е оспорвана по начина, по който това се прави днес. Защото, когато говорим за десет (сто?) хиляди екземпляра "в повече", ние, и без да се улавяме, вече обобщаваме за вида. Оправданието е, че сме притиснати до стената. Но не дотам, че да забравяме дълга си. Защото, макар (твърде безпомощно, впрочем) да търсим разрешение на проблема, ние спорим или се споразумяваме главно за технологията. Бягаме от нравствения аспект на сблъсъка, който се задава, сблъсък неизбежен, несправедлив и най-вероятно груб: между човека и неговия най-стар приятел.
Искам да бъда разбран добре. Градът е на хората.
Трябва да си върнем града. Да възстановим правата си над градинките, над спирките, над покрайнините. (Това за покрайнините добре, но Валери Н. беше ухапан в градината пред Народния театър!) Както и да го увъртаме, става дума за премахване на десетки (стотици) хиляди... "приятели". Е, все някой нещо ще измисли, все нещо ще решат. Независимо дали радикално - с кръв или със смъртоносна инжекция, или с по-нежен геноцид. В себе си не очаквам, че това ще е нещо мъдро и модерно. Първо, модерният свят не мисли върху това - там няма бездомни кучета. Второ - и човекът всеки ден е подложен на противоречиви и несправедливи решения, какво остава за някакви си "приятели"! И трето - както винаги, ще става дума и за пари...
Но ще бъде мрачно и примитивно, ако поне не осъзнаем драмата на това, което ще се случи. Ако пренебрегнем угризенията, своята отговорност и поуките от необяснимото лекомислие - да отхвърлим един спътник, който е с нас почти от старта на неизгледния ни исторически път, и да го натирим сам в един свят, който е труден и немилостив дори за тежковъоръжения със знание, с техника и... с егоизъм днешен човек. Ако оставим стресът от произтичащото да ни ожесточи и да заличи в душите ни доверието и симпатията към този спътник само защото в един кратък миг от историята с нещо ни е разядосал и обременил. Отговорни сме за съюза с него. Отговорни не пред него, пред себе си. Това е, което трябва да помним.
Останалото е в ръцете на кметицата Фандъкова. Затова и не съм превел извадката от книгите на общината - чух, че знаела езика...