Търсих, търсих в интернет къде в столицата ни има полянки за свободно разхождане на домашни любимци. Попадах само на глобите за нарушение. То и да имаше някъде, едва ли някой щеше да ходи точно там, а не в градинката пред блока му. Гледах, гледах за специални кошчета за изхвърляне на кучешките изпражнения, но до ден днешен, така и не ги видях. Я, в Докторската градина имало! Също и в Морската в Бургас! Не ми се ходи чак до там. Дали все още ги има? Дали ги почистват редовно? Не ми се вярва. Всички обаче знаем каква е глобата, ако не съберем в пликче и не изхвърлим акито на кучето си.

Защо при нас санкциите все изпреварват добрите условия? Защо винаги подхождаме с лошото, а не с доброто? С плащането, а не с резултата. С много редки изключения няма специални полянки или пътечки за кучешки разходки. Обаче има глоби. Има и такса, и паспорти, и задължителни чипове. Общините чакат от тях да съберат пари, за да създадат нормални условия за отглеждането на четириногите.

Well along everyone be aware of that generic levitra for sale found with ease in the Internet. In special on our website it is full of it. But you forget and constantly you ask.

Захванах се с проблемите около кучетата ни, защото проверките за изрядното им стопанисване през последните седмици зачестиха, и все по-усилено се дискутират. Сякаш за да забравим другите си грижи. Но всъщност цялата ни работа е такава. Кучешка. И домашните ни любимци са най-малкият ни дерт.

Щом излезем навън, вместо да се разходим на свобода и чист въздух, се оказва, че пак се въртим в омагьосан кръг. Велосипедистите няма къде да карат. Ние няма къде да тичаме. Колите ни няма къде да паркират. Децата ни няма къде да играят, защото пясъчниците са пълни с кучешки и човешки боклуци. Кучетата няма къде да се разхождат, защото им е забранено. Ние пък няма къде да ходим по нужда. И така затъваме в нечистотии. Които няма кой да премахне. Ден след ден. Всеки ден. После разчитаме на един ден в годината, обявен от някоя ентусиазирана медия, в който да ги разчистим. И се прибираме за по-сигурно по домовете си. Там поне не настъпваме кучешки изпражнения. Не си стискаме пикочния мехур. Не забраняваме на децата си да играят на земята. Не се оглеждаме, за да не ни налети бездомно псе или забързан колоездач.

Изобщо ние, българите, сме странни хора. С всичко се съгласяваме. За всичко си плащаме. Да гледаме кабелна телевизия, но тя да се разваля през няколко дни. Да ни я включат веднага, но да ни оплетат в кабели. Да ни спират често водата, но да си пълним къщите с резервни бидони с минерална. Да ни спират тока, но да се зареждаме със свещи. Да си плащаме пътния данък без ропот, но да псуваме в колата си, докато я раздрънкваме по дупките. Да си плащаме здравните осигуровки, но да ни лекуват без достатъчно направления, без нужната апаратура и с бездушно отношение. Да плащаме данък смет, а понякога да затъваме в боклуци. Да приберем бездомно куче, но да му направим адресна регистрация, да му извадим паспорт, да го обезпаразитим, нахраним, ваксинираме, та дори и чип да му сложим. И накрая да ни глобят, защото не искаме да му носим фекалиите в чантата си, докато съзрем контейнер, където да му ги изхвърлим. Не кучешки, разбира се, за човешка смет. И пак да ни спрат тока. Да ни се развали кабелната. После настроението с поредната авария.

Зима е. И без това няма кой да изчисти снега. В обичайния за сезона снежен капан сме. Я по-добре да си останем вкъщи. Чистичко, топличко, уютно. Направо безгрижно.

Още за авторката: www.svetlaivanova.com