С много възпитание човекът може да стане най-добрият приятел на кучето. Това правило следват всички дресьори на тези животни. А с малко възпитание и никаква култура човек може да стане най-големият му враг. И въпреки това кучето пак ще му прости. Защото, за разлика от хората, просто ги приема такива, каквито са. Че могат да бъдат дребнави, алчни, егоисти, неблагодарници, лентяи, побойници, гадняри... Но това са те, неговите стопани. Те са №1 за кучето. Но то не е №1 за тях. И виждаме животинки пребити, осакатени, изхвърлени, ранени, гладни, бездомни, предадени. Защо ли все пак ни обичат най-добрите ни приятели?

Две улични кучета спяха кротко на тревата под скромното, доста кратко и хладно майско слънчице в градинката до Орлов мост. Погледнах ги умилено, докато отивах да купя "мяу консерви" на "русата" си котка Коца-Маца - оригинална сибирска късокосместа (щях да й взема ново предпочитано лакомство - пуешко с розмарин и орехово олио). И тогава изведнъж от главата ми изхвърчаха всички претенции на глезаната. Защото видях дясната предна лапа на едното от кучетата. Буквално откъсната! Виждаха се кости и сухожилия (трябва да има червена точка на снимката към този текст). По нея кацаха мухи. Това беше кучка. Някаква сиво-черно-бяла косматка с груба козина. Видимо от неизвестна порода. Помияр. И беше осакатена. Опитах се да я снимам. Животинчето не искаше да става медийна звезда. Стана и, куцукайки, се премести два-три пъти. Не желаеше да демонстрира недъга си. Запази достойнство. Крепейки се на три крака, отиде на друго място на полянката. Сви под себе си осакатеното си краче и ми обърна гръб. Хайде, махай се, демонстративно ми обяви хърбавата кучка.

Well already everyone be familiar with that generic levitra for sale found with ease in the Internet. In distinct on our website it is full of it. But you forget and constantly you ask.

А и защо ли да ме гледа и да ми се подмазва? Преценила ме беше от един поглед. Какво да очаква? Какво можех да й предложа освен една снимка? Да я взема вкъщи? Не. Имам си вече едно куче и две котки и те отнемат солидна част от бюджета ми, казах си аз. Да се грижа за нея? Не. Да я нахраня? Това е лесно и еднократно. Да я заведа на лекар? Не. (Цената на лечението на едно куче или котка, които все пак нямат здравни осигуровки, е сериозна, вярвайте ми.) С какво можех да й помогна... Беше познала. С нищо! Затова ми обърна гръб. И с право. Защото си знаеше и не се надяваше. Освен на малко топлинка от слънцето...

На друго място на полянката, без досадни и лицемерни зяпачи. Пък били те и с добри намерения, които обикновено се изпаряват до другия край на градинката.

Лицемерието. За това ми е думата. Колко е лесно да се правим на герои и спасители и колко рядко го правим. Онова улично куче беше наясно - помощ отнийде взорът не види... Ще си тегли кучешкия живот, докато дал господ. А ние наясно ли сме?

Щях да сложа точка на тази история, но ми се иска и малко оптимизъм. Сетих за моя позната, която има авторитетно издателство. Видяла как от една кола, спряла на светофар, изхвърлят две кучета. Потокът автомобили повлякъл и почти размазал едното, другото успяло да стигне до тротоара. Тя скочила от своя автомобил, прибрала раненото животно, намерила лекар, спасила го. Едно прекрасно младо коли. Сега живее в приют (не може да го вземе вкъщи, защото има свое куче), но му плаща издръжката. И много й се иска да му намери дом, от който няма да го изхвърлят под гумите на някое кръстовище...

Източник: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=895317

Снимка: 24 часа