В България, както и на всякъде по света, има стотици ежегодни класации- за герои, за доброта, за красота, за тела, за какво ли не. Явно те са необходими. Някои от тях се явяват корективи на времето, други са просто шоу и пари.

Well already everyone know that generic levitra for sale found with ease in the Internet. In distinctive on our website it is full of it. But you forget and constantly you ask.

Нищо не пречи да има класация и за изрод на годината. Тя също би била един естествен регулатор на обществото. И ако има такава, първата номинация е вече ясна. Снимките с влаченото куче в село Тополово не ми дават сън. И вероятно така ще бъде дълго. Кадрите са свирепи, жестоки, български Те излизат от съзнанието, не могат да се поберат в мозъка. Правят те безпомощен. Карат те да виеш от болка и състрадание. Режат сърцето с бургия. И не само моето.

По форумите стана направо земетресение. И така трябва да бъде. И това е прекрасно. И това е естественото отмъщение. Какъв е този човек, дърпащ с колата си клетото животно ?! За какво мечтае, какъв е искал да стане, какви са приятелите му, жените му, какви филми е гледал, какви книги е чел? И защо живее?

Изобщо защо се е раждал?

Това са въпроси, които си задавам вече няколко денонощия. Имам нужда да направя пълна дисекция на чувствата му, на бита и на съзнанието му. Имам непреодолимо любопитство към това. И няма да мога да си намеря място, докато не се случи. Според мен отговорите на всичките тези въпроси са много по-важни от наказания и глоби. Отговорите са необходими, за да разберем всички докъде сме оскотели. Защо можем да изтрием всичко човешко у себе си. Защо така се получава.
Сетих се за подобен случай преди 3-4 години - един подобен изрод си беше направил терариум в софийско село. Хранеше змиите с котета, които вземаше под претекст, че приятелката му иска да си отглежда писана. Извращенията между змията и котетата ги снимаше и изпращаше на приятели под формата на клипове, на които за капак подлагаше фон с класическа музика По-късно се оказа, че изпитвал патологична необходимост от това. Чувствал някаква автобожественост, докато снима змиите, разкъсващи писаните. За него това бе нещо съвсем естествено и нормално. И не виждаше нищо лошо. Дори напротив -само приятно опиянение.

Предполагам, че за влачещия кучето чувството е било подобно. Предполагам, че и той не чувства вина, дори обратното. Предполагам, че по време на акта си е представял, че е някакъв свръхгерой, някакъв свръхчовек, някакъв извънреден хомо сапиенс, за когото най-накрая е дошъл мигът за отмъщение на всички останали. Мигът, в който най-накрая азът му е над другите. Уж. Хубавото от цялата история, ако въобще това е изразът и ако това е история, е, че държавата се взриви от тези кадри.
Влаченото куче , което дори не може да изскимти от болка, измести политици, футболисти, артисти -всички познати герои на времето. Снимките с него са навсякъде.

Говоренето за тях е навсякъде - по улици, площади, кръчми и кафенета - при положение че тук всичко ври и кипи от всякакви проблеми. Обществената реакция продължава да е абсолютно адекватна, естествена и нормална. И болезнено искрена.

И това значи, че не сме затънали единствено само в делника, в паяците на бита, в мрака на собственото си его, в поречията на собствената си сълза и на ничия друга. Че още сме хора, които обичат, в чиито сърца има място за още няколко неща. Че сме широко скроени, милосърдни.

А точно днес това е повече от необходимо. Общественият вик-вой след кадрите с влаченото куче е и сигнал, че ще ни има и като нация, и като общество. Че не е задължително непрекъснато да ни облагородяват по различни програми. Че просто винаги сме съпричастни, добри хора и така е било от векове. Нищо че ни се стовариха толкова гадости на главите и продължават... По някакъв начин сме заедно срещу лошото, неправдата, болката, сълзата на другия - нищо че е куче . Че колкото и да звучи шаблонно и плакатно, това просто е така. След историята от село Тополово това трудно може да се опровергае. Дори на някой много да му се иска.